200 години Джузепе Верди

200 години Джузепе Верди

„Ще дойде ден, когато не ще говорят вече за мелодии, нито за хармонии, нито за немска школа, нито за италианска школа, нито за бъдеще, нито за минало и от този именно момент ще започне може би царството на музиката.”  Верди

Джузепе Верди – Маестрото на революцията, както го наричат съвременниците му, оперен композитор и любимец на Италия. Една от най–влиятелните фигури, не само в родината си, но и в цяла Европа по онова време, определян като наследник и спасител на италианската опера, той е композиторът, който най-искрено и точно е изказал болките, бляновете и мечтите на своя народ. Дали „царството на музиката” вече е настъпило или тепърва предстои, може много да се разисква, но по отношение на непреходното влияние на музиката, създадена от Верди няма спор.
Роден през 1813 година в Ла Ронколе близо до Парма, израснал през мрачната епоха на ХIX век, младежът  Джузепе се формира като буден, интелигентен, любознателен и чувствителен човек. В училището на йезуитите в малкото градче Бусето,  той израства и е оценен като музикант, органист, диригент и композитор.  Без да се отчайва от това, че  в Миланската консерватория не е приет като обещаващ пианист, младият мъж започва да взима уроци по композиция при Винченцо Лавиня. И макар първите му две опери да не се ползват с голям успех и също така да са съпътствани от трагедии в личния му живот, той не спира да мечтае за Скалата в Милано. За кратко време умират двете му невръстни деца и любимата му първа жена, която не може да прежали дълги години. Дълбоко в него се запечатват спомените от срещите със смъртта и съпреживяването на човешкото страдание е в основата на вълнуващата му музика. Неговата съпричастност и стремеж да вдъхва сила, надежда и вяра в справедливостта, свободата и любовта, са усетени и разбрани от публиката, за която той пише и успехът не закъснява. Вдъхновен от библейската история за цар Навуходонор, написва третата си опера – „Набуко”, представена в Ла Скала през 1842 година и вече е признат за новия музикален гений на Италия. Премиерата на „Набуко“ е истински триумф за Верди.  Сюжетът е древен и заплетен, но алюзията е ясна: Италия се бунтува срещу австрийското владичество и тази прекрасна, завладяваща музика става вдъхновение за мащабни политически демонстрации из цялата страна. Въздействието на Хора на поробените евреи е силно и мелодията се запява като национален химн по улиците. Разбира се, новото революционно съдържание изисква и нова музика, различна от музиката на именитите му предшественици Джоакино Росини, Винченцо Белини, Гаетано Доницети и Саверио Меркаданте – майстори на този удивителен стил, познат като италианското белканто (красиво пеене). Верди не пише като тях виртуозни, често пъти самоцелни арии за изява на гласовите данни на певците, а създава истинска театрална музика с изваяни образи. В цялото си творчество той се стреми да изобразява реалистично драматичните ситуации и характери,  съчетавайки ги с красиви  мелодии. Вдъхновени от богатия италиански фолклор, тези мелодии, лишени от сантименталност и излишества, звучат широко, завладяващо и патриотично. Заедно с Мадзини, Кавур и Гарибалди, Верди става символ на италианското Ризорджименто (Възраждане, или по-точно освободително движение).
След първия т. нар. революционен период („Набуко“, „Атила“, „Ломбардци в първия кръстоносен поход“) Верди развива своята естетика. Той създава знаменитата триада „Риголето“, ¬ „Травиата“ и „Трубадур“, в която радетелят за правда, борецът срещу фалшивия морал и психологът вземат връх. Днес няма оперен театър по света без тези три опери шедьоври в афиша си. Но авторът на „Травиата“ не спира дотук. В „Дон Карлос“, „Симоне Боканегра“ и „Аида“ той търси по-голяма мащабност и психологически глъбини. Стегнатият, пределно точен език превръща тези опери в истински музикални драми. През всичките години творчество композиторът остава верен на себе си: „Искам да бъда възторжен привърженик на авангардната музика, но при условие тази музика да не бъде една теорема, но музика” . И ако за твореца това е търсене на мелодични музикални изразни средства, с които да достигне до сърцата  на публиката, а не средство за състезание с колегите си, то и публиката му отговаря, като докосната, а именно: „Той ни хранеше като природна сила, както въздухът храни всички нас. Красотата и мощта на неговия живот, тъй самотен, бяха също така над нас както мелодичните небесни океани. Той изтръгваше своите песни из глъбините на жадния народ, за да прокънти скръбта и надеждата. Той обичаше и плачеше за всички.” (Габриеле Д’Аннунцио).
 Дали през 40-те години на ХІХ век, най-плодотворният период от живота му, някой е предполагал, че голяма част от творчеството му, ще интригува и вълнува хората в бъдещето? Естествено е да се запитаме каква е тайната на всичко това и мисля, че верният отговор би могъл да ни даде единствено самият Верди: „Вярвам във вдъхновението. Вие вярвате в сръчността. Искам да пробудя възторга, който ви липсва, за да чувствате истински. Искам изкуство под каквато и да е форма, но не искам такива забави, нито такива претенциозни съчинителства, нито такива теоретични спекулации, които съставляват цялата ваша амбиция.” (из писмо на Верди до Парижката опера). Той самият бил човек, ненавиждащ суетата на тържествата в негова чест и помпозните слова по адрес на творците и артистите. Обичал уединението, изучаването и размишлението и музиката му била плод на спохождащото го вдъхновение. Той вниквал в човешките преживявания, разбирал ги и ги изразявал. Композиторът бил с щедро сърце, не само в музиката си, но и в живота, като не отказвал помощ на нуждаещи се колеги, приятели и обикновени хора. Свидетелство за неговата филантропия са построените с негови средства в Милано болница и общежитие за певци и музиканти, които работят и днес.     
 Последните десетилетия от живота на Джузепе Верди са белязани с две изключителни творби – новаторската драма „Отело” и комедията „Фалстаф”. Като истински познавач на човешките характери и недостатъци, Верди възпява необикновено и вдъхновено любовта. Навярно причината за това е именно неговата искреност, както Маестрото сам казва: „В музиката, както в любовта, трябва да бъдеш преди всичко откровен”.
 Именно любовта е която цари в музиката на Верди, въплътила толкова чувства и красота, с които ни вълнува и възхищава и днес.  Режисьорът Уго де Ана обобщава за неговото творчество: „страст, любов и революция –музика от човека за човека”.

***

Проявите в чест на двувековния юбилей  на композитора в Италия и по целия свят се провеждаха през целия октомври. С множество концерти (в Ла Скала, Милано -  „Дон Карлос” и „Аида”; в Болоня - „Набуко”; в Парма - фестивала „Верди 200”), изложби, семинари и други юбилейни мероприятия,  както и с небивало досега синхронно изпълнение – на централните площади на 22 града в страната детски хорове, изпълнили „Ва, пенсиеро!”, отбеляза годишнината Италия.
А у нас Софийската опера и балет отбеляза юбилея на големия италиански композитор  с  премиерните спектакли на „Аида” и „Травиата”, копродукции с Арена ди Верона. Първият ни оперен театър представя  и емблематичните му опери „Бал с маски” и „Дон Карлос”. В  навечерието на празника се проведе и конференцията  „Viva Verdi” под патронажа на Софийската опера и балет, Българската академия на науките и Италианския институт в София със специалното участие на световно известния режисьор Уго де Ана и главния диригент на Софийската опера Ерих Вехтер. Също така се състоя За всички любители на италианската мелодрама, журналистът и музиколог Бруно Бертучи изнесе в НДК лекция на тема „Верди: преоткриване и иновация на италианската мелодрама от XIX век“, на фона на прекрасната изложба „В памет на Верди“, организирана от Италианския културен институт.

Мориел Йоан Георгиева, 10 клас


200 години Джузепе Верди


Национално Музикално Училище Любомир Пипков


ПОЛЕЗНИ ВРЪЗКИ /
МИНИСТЕРСТВО НА КУЛТУРАТА /
МИНИСТЕРСТВО НА ОБРАЗОВАНИЕТО